Слюди

Слюдите са известни от древни времена, но никога не са се ползвали с голяма популярност. Планинците са ги считали за ненужна порода, защото от тях не са можели да извлекат метали. Те са им прикрепили и прозвището „кокоше злато”, защото люспиците на слюдата блестяли, но никога не са имали никаква ценност. Обикновено слюдите се срещат в най-разнообразни планински породи и във вид на малки люспици. Могат да се видя на повърхността на всеки гранитен камък. Породите, обвити с цели пластове слюда се наричат слюдени. Към слюдите е прието да се отнасят следните разновидности: биотит (тъмно-кафяв или зеленикаво-черен); флогопит (зеленикаво-кафяв или червено-кафяв); мусковит (безцветен, сив, кафеникав, бледо-жълт). В Индия тези камъни са били добивани от незапомнени времена. Знаменитата бенгалска рубинова слюда се добивала на територията на съвременния щат Бихар, а зелената в щата Андхра Прадеш. Древните майстори много са ценяли този минерал като великолепен материал за декоративни работи и за направа на украшения. Флогопит, в превод от гръцки означава „огнеподобен” и е получил името си заради своеобразната си окраска. Лепидолит е гръцки превод на старинното планинско прозвище „люспест камък”. Мусковита е наречен по името на местонаходището си – Московии. В днешно време слюдите се използват като електроизолаторен материал, тъй като притежават ценни диелектрически свойства. През Х – ХІІ в. слюдата е била толкова скъпа, че са можели да си я позволят като покупка само много богатите хора. Големи листове мусковит са обрамчвали прозорците в храмовете, а не голями четириъгълни късчета са се инкрустирали в прозорците на болярските имения. Всички слюди образуват пластинообразни или бъчвоподобни кристали. Плътността и твърдостта им не е висока. Минералите имат стъклен блясък със седефен отлив. На слюдите е присъща пълна хомогенност, а тъничките с огледална гладкост пластинки, на които се разделя минерала, могат свободно да се огъват на 30 – 45 градуса, без да се чупят и деформират.