Антимонит

Антимонитът е главен руден минерал на сурмата (антимона), отнасящ се към класа на сулфидите. Неговите срастнали се дължинно призматични, често извити кристали с повтаряща се дълбока щриховка по дължината на гравюрата, правят впечатление на завършени скулптурни композиции, напомнящи на кристални цветя.           До ХІХ век, особена ценност са представлявали ажурните сраствания от иглоподобни кристали с дължина до 60 см., във вид на дълги самурайски мечове. Такива кристали са се добивали на остров Сикору в Япония. Считало се е, че минерали с подобна форма носят щастие и затова са били задължително украшение в интериора на всеки дом в Япония.           В края на ХІХ век тези рудници са били изоставени, а образци на тези минерали с необичайна форма са се сахранили само в големите музеи.           Сурмата (антимона), която се съдържа в антимоните, подобно на сярата разтваря почти всички метали. Символ на сурмата при алхимиците е бил вълк. В разтопено състояние, сурмата наподобява лед, а при втърдяването си тя увеличава обема си.          Георг Агрикола, през ХVІ век е писал: „Ако по пътя на разтапянето, определена порция сурма се добави към олово, се получава типографска сплав, от която се изготвя шрифт, използван от тези, които печатат книги.”. В днешно време, харт (сплав от олово и сурма) са незаменими в типографското дело. Бабита (сплав от сурма и олово), се използва направата на шпори. В тази сплав, сурмата отговаря за нейната твърдост и износоустойчивост. В днешно време, сурмата се използва в производството на полупроводници. Свръх чистата сурма се добавя като легираща примес към германия.          Названието „антимонит”, произхожда от гръцкото „антос аммонос” – „цветче”, тъй като срастналите се кристали на минерала, често напомнят по своята форма на цветя. Латинската дума „антимониум” се превежда като „сурма”. Тази дума, от своя страна, има своя тюркски произход и означава „сюрме” – да се изрисуват веждите с черна боя. Гърците наричат този минерал „стиби”, което се свързва с древно гръцките думи „стил” и „стим”.           Средновековните горяни са наричали кристала „блясъкът на острието”, заради неговата своеобразна форма и яркият му блясък.           Най-красивите образци на антимонита са ажурни сраствания на кристали, приличащи на игли. Именно така изглежда минерала, намерен в Китай.           Антимонитът е оловно-сив или сребристо-бял със синкав оттенък. Той е чуплив (2 по скалата на Моос) и лесно се стрива на прах. Не се окислява от въздуха. При обикновенна температура изгаря, образувайки оксид във вид на бял дим. Минерала има метален блясък.           В света има много месторождения на антимонит. Залежи има в Югославия, Чехия, Словакия, Боливия, ЮАР, Мексико, Тайланд, САЩ, Малайзия, Турция, Италия. Минералът се среща и в Таджикистан, Киргизия, Украйна, Прикарпатието, Узбекистан. Големи месторождения на този минерал има в Китай.           Сурмата е известна около пет хилядолетия. Още в 3000 година преди нашата ера е била използвана като козметична боя. Голямата трошливост на минерала е позволявала да се стрие на прах.           Цветът и блясъкът на кристалите на антимонита напомнят полирана и неръждястваща стомана, обвита от сивкава мъгла. Именно такъв кристал е намерен в Румъния и е изобразен на снимката.           Кристали с класическа иглоподобна или дължинно призматична форма се намират в месторожденията в Киргизия. В тази местност, сурмата, като боя за вежди е намирала своето приложение още в древни времена.           Антимонитът никога не се е считал за магически минерал и въпреки това, са го наричали „камък на живота”. Според известната легенда, монахът Леонардус забелязал, че добавката на антимонит ускорява угояването на свинете. Изхождайки от това, той заповядал да се добавя този прах и в храната на монашеското братство. Резултатът бил плачевен: практически всички, които са яли тази храна, са умрели в страшни мъки. Тогава Леонардус е нарекал камъка „антимонит”, което в превод от латински означава „противомонашески”.